Манол Пейков: За Нобела и дългогодишното отсъствие на български щанд от панаирите във Франкфурт, Лондон и Болоня

Бих искал да кажа няколко думи по повод разразилата се в социалните мрежи през пoследните дни мини-истерия около "номинацията" на Георги Господинов за Нобел.

Това коментира във "Фейсбук" Манол Пейков.

Първо – няма "номинации" за Нобел. Доколкото изобщо ги има, те са вътрешни (за членовете на Шведската академия) и се разсекретяват цели 50 години по-късно.

И второ – в нашумялата през последните дни статия във "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" не се казва че Геоги Господинов (или някой от другите шестима) е "номиниран".

Това, което се твърди в статията е, че е "достоен" за Нобелова награда. Което всъщност – за мен лично, като негов читател и издател – означава п о в е ч е.

Днес във Франкфурт имах среща с издателя на Георги Господинов в Швеция, моя отдавнашен приятел Ола Валин от издателство "Ерзац".

Преди той да посегне към книгите на Господинов ("Времеубежище" през 2024-а, "Градинарят и смъртта" през 2025-а и "Физика на тъгата" преди броени месеци; малко след това – и "Остайница" на Рене Карабаш), в Швеция не беше издавана книга от български автор повече от 50 години (!!), някъде от началото на 1970-те.

Едно от нещата, които обсъдихме днес, е че в историята на Нобеловата награда за литература има един-единствен случай, при който наградата е дадена на автор (драматургът Харолд Пинтър), който е нямал н и т о една издадена книга на шведски език (но пък е имал преведени на шведски доста пиеси).

Шведската академия, ми казва Ола, ни най-малко не се интересува от популярността на даден автор зад граница (включително в собствената му страна); вълнува ги единствено рецепцията на въпросния автор в самата Швеция.

Даде за пример Нобеловата награда на Херта Мюлер от 2009 г., която – по негови думи – силно е изненадала огромното мнозинство немски литературни критици, отчасти поради сравнително ограничената ѝ популярност (по това време) в Германия. В същото това време, обаче, Мюлер е била един от най-четените автори в Швеция няколко години подред.

Заедно с Ола на българския щанд ми гостува и директора на престижния Гьотеборгски панаир на книгата Йохан Колен. Разговаряхме повече от 40 минути (което за тукашните стандарти, при които човек провежда между 10 и 15 срещи дневно, си е доста).

Той ми разказа за тазгодишното гостуване на Георги на Панаира в Гьотеборг – и за изключително сериозното внимание към него както от публиката, така и от литературната критика.

Сподели също, че като част от книжното изложение е имало събиране на дипломатическия корпус – където Георги Господинов е бил поканен да изнесе специално обръщение. "Няколко от дипломатите останаха толкова впечатлени, че дойдоха при мен след събитието, за да поискат копие от речта на Георги", додаде Йохан.

Ола пък добави, че се очаква идните дни речта на Георги да бъде публикувана в един от водещите шведски вестници (панаира в Гьотеборг се проведе в края на септември). "Едва през последните няколко месеца в шведската литературна преса започнаха да се появяват статии, които поставят Господинов рамо до рамо с най-големите писатели на нашето време", отбеляза той.

След като Ола и Йохан си тръгнаха се замислих за това колко дълго време отне на Георги да пробие на чуждестранната сцена (над 15 години – на което съм пряк свидетел) – при пълно отсъствие (по онова време) на български литературни агентства и постоянни сътресения в националната ни програма за финансиране на литературни преводи на чужди езици.

Припомних си и всички разправии, обяснения и битки с Министерството на културата около финансирането на български автори зад граница, в които съм участвал лично през последните години. И за тоталната непредсказуемост на всяка новообявена програма, в която отново и отново се повтарят стари грешки, които сме си мислили, че отдавна сме обговорили и преодолели.

Замислих се и за дългогодишната липса на финансиране – както и за факта, че тя до голяма степен е отговорна за липсата на достатъчно преводи на български автори в чужбина през първите две десетилетия на 21 век. И за уебсайта на Национален фонд култура, предназначен за чужди издатели, в който информацията ча-а-а-ак до м и н а л а т а година беше единствено и с а м о на български език – и не беше възможно да попълниш нито думичка от кандидатурата си, ако не разполагаш с кирилска клавиатура.

Сетих се също така за дългогодишното отсъствие на български щанд от панаирите във Франкфурт, Лондон и Болоня – трите абсолютно з а д ъ л ж и т е л н и книжни изложения за всяка уважаваща себе си страна в Европа. Както и за поне пет години след това, през които разполагахме с кух, празен щанд за десетки хиляди евро, платени от държавата в последния възможен момент след дълги разправии – щанд, предизвикващ повече срам, отколкото гордост.

Накрая в ума ми се материализираха и невъзможните образи на шепата мечтатели – чийто брой, слава Богу, лека-полека нараства от година на година – които искрено вярват в настоящето и бъдещето на българската литература и работят неуморно за нейното добруване, самочувствие и международна видимост.

Всичко това ме наведе на няколко важни извода.

Първият е, че без значение колко талантлив е един автор, той няма как да получи международно признание (камо ли Нобел!) в условията на културна изолация.

Вторият – че (без това ни най-малко да отнема от изключителността на Георги и неговото творчество!) Нобелът твърде рядко е резултат единствено и само на наличието на самороден талант-гръмовержец и далеч по-често – на създадената адекватна обществена и културна инфраструктура за р а з ц ъ ф в а н е на творчеството, както и подходящи условия и контекст за с п о д е л я н е т о му с околния свят.

Третият извод (който е пряк резултат от първите два) е че би било далеч по-добре ако гледахме на литературния Нобел не просто като начин да почешем националното си его (че, видите ли, и у нас има хора с акъл и талант, които възправят ръст над сивата маса и определят пътищата и посоките на този свят) – а като признание, че сме създали подходящите о б щ е с т в е н и условия този талант да разцъфне и да даде плодове, които да бъдат в и д и м и далеч отвъд пределите на малката ни страна.

Постигнем ли това – Нобелът ще е само на ръка разстояние. Макар че тогава едва ли ще ни е толкова важен.

Защото личното ни съучастие в преследването на смисъла – като нация, народ, културна и езикова общност, която п о д к р е п я своите големи умове и инвестира в тях – е не само по-в а ж н о, но и значително по-удовлетворително от кое да е потупване по рамото, пък било то и от самия Нобелов комитет.